Социалните разходи в натура са един малко по – различен вид разходи и ще им отделим самостоятелна тема. За да бъдат определени като социални разходи в натура и да могат се освободят от облагане с данък според ЗКПО, тези разходи трябва да бъдат вноски за допълнително доброволно осигуряване, за доброволно здравно осигуряване и застраховки „Живот”, разходите за ваучери за храна и разходи за транспорт на работници и лица на договор за управление и контрол от местоживеенето до местоработата и обратно.
Изброените придобивки са освободени от облагане с данък и по реда на ЗДДФЛ.
Според чл. 208 от Закона за корпоративното подоходно облагане, социалните разходи за вноски за допълнително доброволно и доброволно здравно осигуряване, както и за застраховки „Живот” в размер до 60 лева месечно не се облагат с данък. Това е възможно само, ако данъчно задължените лица нямат публични задължения, подлежащи на принудително изпълнение към момента, в който е извършен разхода.
Прилагайки разпоредбата на чл. 24, ал. 2, т. 12 от ЗДДФЛ, те не следва да се включват и в облагаемия доход от трудови правоотношения.
Нека най – напред да обърнем внимание на това какво следва да се разбира за целите на ЗКПО като допълнително доброволно, доброволно здравно осигуряване и застраховка „Живот”.

Записът на заповед е вид документ, с който се удостоверява задължение за плащане. Представлява формална, правна сделка. Чрез него едно лице дава на второ лице писмено обещание за изплащане на определена, предварително заета сума.
Най – ясно и пълно се дават разяснения за записа на заповед в Търговския закон.
Съдържанието на записа на заповед е посочено в чл. 535 от Търговския закон. Записа на заповед трябва да съдържа наименованието "запис на заповед" в текста на документа на езика, на който е написан, безусловно обещание да се плати определена сума пари, падеж, място на плащането, име на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати, дата и място на издаването и подпис на издателя. Тези реквизити са гаранция за валидността и действителността на съставената запис на заповед. Чл. 536, ал. 1 от Търговския закон гласи именно това, че документ, който не съдържа някои от посочените реквизити не е запис на заповед, освен в случаите, определени в ал. 2, 3 и 4. А тези алинеи предвиждат вариантите, в които не е посочен падежът, мястото на плащането и мястото на издаването. Ако не е посочен падежът в записа на заповед, то той се смята за платим на предявяване. Това означава, че лицето, на което следва да се изплатят парите трябва да връчи покана за плащане на другата страна. Във вторият случай, когато не е посочено място на плащането, мястото на издаването се счита за място на плащане и за местожителство на издателя А когато няма посочено и място на издаване, то тогава за такова се счита мястото, посочено до името на издателя.

Свързани лица по смисъла на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс са съпрузите, роднините по права линия, по съребрена - до трета степен включително и роднините по сватовство - до втора степен включително. Има възможности да се признават разходите, възникнали между свързани лица. За тази цел трябва да бъдат спазени няколко условия.
Първото се отнася до взаимоотношенията между свързаните лица или по – точно до това взаимоотношенията между тях да са обичайни и за несвързани лица. Да се спрем на пример, при който съдружник в едно дружество иска да поеме издръжката на своя син при обучението му в чужбина. Ако се опрем на този пример, то може да кажем, че взаимоотношенията на тези свързани лица са обичайни и за несвързани.
Второто условие е, че взаимоотношенията трябва да са свързани с дейността на дружеството. Това означава, че ако се сключи договор за обучението чужбина, то задължително трябва обучението да бъде свързано с дейността, която извършва дружеството, което поема разходите на обучаващия се.
Третото условие е свързано с чл. 10 от Закона за корпоративното подоходно облагане. Той гласи, че един счетоводен разход може да се признае за данъчни цели само когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ, отразяващ вярно стопанската операция. Опирайки се на това условие, трябва да знаем, че за да се признаят разходите за обучението на студента, то той трябва да предостави документ, удостоверяващ, че учи и че има разходи по обучението.

Трябва ли служителят да полага подписа си във ведомостта за заплати, когато получава трудовото си възнаграждение чрез платежно нареждане по банков път?

Най – напред ще се опрем на Закона за корпоративното подоходно облагане и по – специално на чл. 10, който гласи, че счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ. Това насочва към задължението на работодателя да начислява в установените срокове трудовите възнаграждения  на служителите си във ведомостта на заплати и това да се извършва съгласно изискванията на Закона за счетоводството. Погледнато документално, съгласно чл. 7, ал. 2 от Закона за счетоводството, ведомостта, която се явява документ, засягащ само дейността на предприятието, трябва да съдържа следните реквизити:

1. наименование и номер, съдържащ само арабски цифри;

2. дата на издаване;   

3. предмет и стойностно изражение на стопанската операция;

4. име, фамилия и подпис на съставителя.

В повечето случаи при отдаване под наем на имоти, то те принадлежат на повече от едно лице. Това се води режим на съсобственост. При подобен режим е обичайна практика, съсобствениците на имота да си разпределят наема по техни съображения, а не в зависимост от това кой какъв дял има в собствеността.
Законово ще се опрем на чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността, според който всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Ползите от вещта в конкретния случай са наемите.

Ако предположим, че наемът се получава от единия собственик и за това съответно са налични нужните писмени споразумения, то това не освобождава другият собственик от подаването на декларация и внасянето на данък, т.е. не следва заключението, че само единият собственик е получил доход от наем. Чл. 11, ал. 3 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица е законовото основание за това твърдение. Според него доходът се смята за придобит от физическото лице и когато по негово нареждане или по споразумение между него и платеца плащането или престацията са получени от трето лице.

При производство по ликвидация на дружество е възможно прехвърлянето на недвижим имот в полза на физическо лице. В конкретния случая ще разгледаме прехвърлянето на имущество при ликвидация на ЕООД в полза на едноличния собственик на капитала, т.е. физическо лице.

Търговският закон позволява при производство по ликвидация да се прехвърлят отделни обекти от ликвидационното имущество в полза на собственик, ако с подобно действие не биха се увредили правата на кредиторите. Това е предписанието на чл. 268, ал. 2 от Търговския закон. Чл. 271 от закона дава другата възможност – разпределение на имуществото. След като се постигне удовлетворяване на кредиторите, останалото имущество се разпределя  между съдружниците (собственика).

Опирайки се на цитираните членове, възможностите при прехвърляне на недвижимо имущество в полза на собственик се свеждат до две:

• прехвърлянето под формата на ликвидационен дял;

• продажбата на имота при производството по ликвидация.

Съществува е още един вариант, който се свежда до дарението на имуществото преди процеса на ликвидация, но тази възможност не е сред предпочитаните.

Най – напред ще разгледаме варианта на прехвърляне на имота под формата на ликвидационен дял. Недвижимият имот заедно с недвижимото имущество, което е останало след удовлетворяване на кредиторите в процеса на ликвидация, могат да бъдат разпределени в полза на собственика. В този случай възниква разпределяне на ликвидационен дял.

От 01.01.2013г. в Закона за данък върху добавената стойност бяха направени промени, касаещи правото на данъчен кредит за леките автомобили, когато те се използват от регистрираното по Закона лице за основна дейност. Тук обаче идва въпросът какво точно се разбира под понятието „основна дейност” в чл. 70, ал. 2 от ЗДДС и как следва да го прилагаме.
Според нововъведението в чл. 70, ал. 2, т. 5 право на данъчен кредит би имало за леки автомобили, мотоциклети и за стоките или услугите, свързани с тяхната поддръжка, когато всички тези автомобили, стоки и услуги се използват и за дейности, които се различават от посочените в чл. 70, ал. 2, т. 1 – 4, в случаите, в които някоя от тези дейности представляват основна дейност за лицето. В подобен случай правото на приспадане на данъчния кредит е налице от началото на месеца, следващ този, за който е изпълнено въпросното изискване за основна дейност. Заради тези предписания в чл. 70, допълнителните разпоредби на Закона дават дефиниция на използваното понятие „основна дейност”.
Както вече казахме ние ще обърнем внимание на това какво точно се включва в тези основни дейности и как следва да се третират според Закона. Основните дейности в случая по – скоро са услугите и доставката на стоки, като продажбата на леки автомобили и мотоциклети, транспортни и охранителни услуги, таксиметрови превози, отдаване под наем, куриерски услуги, предоставянето на такива превозни средства по договори за лизинг.

Във връзка с използвания израз в т. 5 „превозните средства по ал. 1, т. 4 и стоките или услугите по ал. 1, т. 5 се използват и за дейности, различни от посочените в т. 1 - 4” е нужно да отбележим, че става въпрос за икономически, т.е. стопански дейности. Това означава, че ако например сме регистрирани по ЗДДС и придобием лек автомобил, който обаче използваме за лично потребление, то нямаме право на данъчен кредит. Или по – конкретно казано ние няма да използваме автомобила за осъществяване или във връзка с икономическа дейност и чл. 70, ал. 2, т. 5 от Закона не ни позволява правото на приспадане на ДДС. От това обаче не следва заключението, че ако например основната ни дейност е продажба на мотоциклети, то ще можем да приспадане данъчен кредит за придобиване на автомобили, които ще използваме в стопанската си дейност.

Според чл. 162, ал. 2 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс, публични вземания могат да бъдат вземанията за:
- данъци, акцизи, митни сборове, задължителни осигурителни вноски;
- установени по основание и размер със закон държавни и общински такси;
- осигурителни разходи, които са извършени незаконосъобразно;
- за паричната равностойност на вещи, които са отнети в полза на държавата;
- глоби и имуществени санкции, конфискации и отнемане на парични средства в полза на държавата;
- недължимо платени суми или неправомерно получени средства по проекти и програми,които са финансирани от фондовете на Европейския съюз и други подобни вземания, които са подробно изброени в чл. 162, ал. 2 от ДОПК.
Според чл. 209, ал. 2 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс принудително изпълнение на публични задължения може да се предприеме въз основа на:

Парите са предмет на паричните задължения или още те са задължения за родово определена престация. Престацията представлява задължението по договора, тя определя съдържанието на облигационното отношение. Родовото задължение означава да се дължат вещи, определени по своя род.

Задълженията от паричен характер обаче са по – различни от родовите такива. Стойността е съществената характеристика за паричните задължения. Така например за един кредитор не са от значение банкнотите, които ще получи, а стойността на самите банкноти.

Ако едно парично задължение е неизпълнено, то това означава забавено неизпълнение. Заради това обезщетението за неизпълнение на парично задължение е обезщетение за забава.

Законът за задълженията и договорите гласи, че ако не се изпълни едно парично задължение, то се дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.

Лихвата е вредата при неизпълнение на паричното задължение. Тя е в размер на законната лихва, която се изчислява от деня на забавата до датата на окончателното издължаване. Възможно е обаче по преценка на кредитора да се поиска по – голям размер от законната лихва и това ще бъде обезщетение съобразно общите правила. Същото е указано в чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.

От чл. 86 се разбира, че за определяне на началния момент, от когато трябва да се изчисляват лихвите, трябва да се вземе предвид денят на изпадане в забава. Когато самият ден на задължението е определен, то денят на изпадане в забава е денят след изтичането на задължението. Затова е важно да знаем точния ден, когато е трябвало да платим задължението си.  

Според чл. 210, ал. 1 не се облагат с данък социалните разходи за транспорт на работниците и служителите и на лицата, наети по договор за управление и контрол, от местоживеенето до местоработата и обратно. Но тази разпоредба е възможно да породи доста въпроси. В настоящата тема ще обърнем повече внимание на разходите за извозване на персонала и тяхното данъчно третиране.

Да предположим, че дадена фирма извозва персонала си от местоживеене до местоработата и обратно. За целта тя има нает транспорт, като фирмата, от която го е наела й издава фактура с начислен ДДС. Първият въпрос, който възниква е дали фирмата, която извозва работниците си може да ползва данъчен кредит за предоставената транспортна услуга.

Според чл. 2, т. 1 от Закона за данъка върху добавената стойност облагаеми са доставките, които имат възмезден характер. Това означава, че ако доставката е безвъзмездна, както в случая е превоза на персонала, то тя би трябвало да се явява необлагаема с ДДС. Въпреки това не всички безвъзмездни доставки попадат извън разпоредбите на ЗДДС. Чл. 9, ал. 3, т. 1 и 2 цитира услугите, които въпреки безвъзмездния си характер, попадат в обхвата на Закона. Това са  предоставянето на услуга за личните нужди на данъчно задълженото физическо лице, на собственика, на работниците и служителите или на трети лица, при извършването на която се използва стока, при производството, вноса или придобиването на която е приспаднат изцяло или частично данъчен кредит и безвъзмездното предоставяне на услуга за лични нужди на данъчно задълженото физическо лице, на собственика, на работниците и служителите или на трети лица.Но от тези две точки също има изключения, които са посочени в ал. 4 от същия член на Закона. Според нея това едно от тези изключения е именно безвъзмездното предоставяне на транспортно обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно от работодател на неговите работници и служители, включително на тези по договори за управление, когато е за целите на икономическата дейност на лицето.