В настоящата тема ще обърнем внимание на въпроса, свързан с правилното и законосъобразно третиране на разходите за реклама.

Да вземем за пример дадено дружество, което предоставя безплатно на своите клиенти мостри. Следва ли счетоводният разход за направата на мострите да бъде признат за данъчен по реда на Закона за корпоративното подоходно облагане. Опирайки се на Решение на Върховния административен съд, направено по сходен въпрос, ще изразим мнението, че разходът може да бъде признат като такъв. Според същото това решение, изработването на мостри е всъщност част от целия процес на производство, той е неделима част от целия производствен процес. Мострите не представляват готов продукт и затова и нямат търговска стойност.  Представляват част от процеса по изработката на цялостното изделие и основното им предназначение се явява в това да успеят да изчистят и премахнат евентуалните проблеми и дефекти при договарянето. Мострите целят да докажат, че производителят е способен да изпълни възложена поръчка за изработка на крайното изделие и те дори са нужно условие от договарянето.

Според Закона за корпоративното подоходно облагане в терминът „разходи за реклама” са включени разходите за популяризиране на стоки и услуги, включително подаръци, които носят търговското наименование или търговската марка на данъчно задълженото лице, в рамките на обичайното за извършваната от лицето дейност. Условието разходите за реклама да бъдат признати за данъчни цели е да бъде спазено изискването за документална обоснованост и както вече посочихме, да бъдат свързани с дейността на данъчно задълженото лице. Тук следва законово да се насочим към чл. 10, ал. 1 от ЗКПО, според който  счетоводен разход може да бъде признат за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството, отразяващ вярно стопанската операция. А по смисъла на Закона за счетоводството предприятията осъществяват своето счетоводство, само основавайки се на документи относно стопанските операции и като спазват всички изисквания за съставянето на документите си.

Трябва ли служителят да полага подписа си във ведомостта за заплати, когато получава трудовото си възнаграждение чрез платежно нареждане по банков път?

Най – напред ще се опрем на Закона за корпоративното подоходно облагане и по – специално на чл. 10, който гласи, че счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ. Това насочва към задължението на работодателя да начислява в установените срокове трудовите възнаграждения  на служителите си във ведомостта на заплати и това да се извършва съгласно изискванията на Закона за счетоводството. Погледнато документално, съгласно чл. 7, ал. 2 от Закона за счетоводството, ведомостта, която се явява документ, засягащ само дейността на предприятието, трябва да съдържа следните реквизити:

1. наименование и номер, съдържащ само арабски цифри;

2. дата на издаване;   

3. предмет и стойностно изражение на стопанската операция;

4. име, фамилия и подпис на съставителя.

Записът на заповед е вид документ, с който се удостоверява задължение за плащане. Представлява формална, правна сделка. Чрез него едно лице дава на второ лице писмено обещание за изплащане на определена, предварително заета сума.
Най – ясно и пълно се дават разяснения за записа на заповед в Търговския закон.
Съдържанието на записа на заповед е посочено в чл. 535 от Търговския закон. Записа на заповед трябва да съдържа наименованието "запис на заповед" в текста на документа на езика, на който е написан, безусловно обещание да се плати определена сума пари, падеж, място на плащането, име на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати, дата и място на издаването и подпис на издателя. Тези реквизити са гаранция за валидността и действителността на съставената запис на заповед. Чл. 536, ал. 1 от Търговския закон гласи именно това, че документ, който не съдържа някои от посочените реквизити не е запис на заповед, освен в случаите, определени в ал. 2, 3 и 4. А тези алинеи предвиждат вариантите, в които не е посочен падежът, мястото на плащането и мястото на издаването. Ако не е посочен падежът в записа на заповед, то той се смята за платим на предявяване. Това означава, че лицето, на което следва да се изплатят парите трябва да връчи покана за плащане на другата страна. Във вторият случай, когато не е посочено място на плащането, мястото на издаването се счита за място на плащане и за местожителство на издателя А когато няма посочено и място на издаване, то тогава за такова се счита мястото, посочено до името на издателя.