Според чл. 210, ал. 1 не се облагат с данък социалните разходи за транспорт на работниците и служителите и на лицата, наети по договор за управление и контрол, от местоживеенето до местоработата и обратно. Но тази разпоредба е възможно да породи доста въпроси. В настоящата тема ще обърнем повече внимание на разходите за извозване на персонала и тяхното данъчно третиране.

Да предположим, че дадена фирма извозва персонала си от местоживеене до местоработата и обратно. За целта тя има нает транспорт, като фирмата, от която го е наела й издава фактура с начислен ДДС. Първият въпрос, който възниква е дали фирмата, която извозва работниците си може да ползва данъчен кредит за предоставената транспортна услуга.

Според чл. 2, т. 1 от Закона за данъка върху добавената стойност облагаеми са доставките, които имат възмезден характер. Това означава, че ако доставката е безвъзмездна, както в случая е превоза на персонала, то тя би трябвало да се явява необлагаема с ДДС. Въпреки това не всички безвъзмездни доставки попадат извън разпоредбите на ЗДДС. Чл. 9, ал. 3, т. 1 и 2 цитира услугите, които въпреки безвъзмездния си характер, попадат в обхвата на Закона. Това са  предоставянето на услуга за личните нужди на данъчно задълженото физическо лице, на собственика, на работниците и служителите или на трети лица, при извършването на която се използва стока, при производството, вноса или придобиването на която е приспаднат изцяло или частично данъчен кредит и безвъзмездното предоставяне на услуга за лични нужди на данъчно задълженото физическо лице, на собственика, на работниците и служителите или на трети лица.Но от тези две точки също има изключения, които са посочени в ал. 4 от същия член на Закона. Според нея това едно от тези изключения е именно безвъзмездното предоставяне на транспортно обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно от работодател на неговите работници и служители, включително на тези по договори за управление, когато е за целите на икономическата дейност на лицето.

Законът за данъка върху добавената стойност в момента е определил данъчна ставка от 9 на сто, с която се облагат услугите по настаняване, предоставяни в хотели и други подобни заведения, включително предоставянето на ваканционно настаняване и отдаване под наем на места за площадки за къмпинг или каравани. Така цитираното не визира единствено хотелиерите като лица, които следва да приложат занижената ставка от 9 %. Това води до заключението, че всички, които се явяват доставчици на така посочените услуги (а те са посочени в чл. 3, ал. 3 от Закона за туризма)се третират по един и същи начин според Закона за данък върху добавената стойност при предоставянето на посочените услуги.

Или още освен хотелиерите, също така и туроператорите и други трети лица, които предлагат основни туристически услуги и услуги по настаняване могат да облагат тези услуги със занижената ставка от 9 на сто. Според § 1, т. 45 от ДР на ЗДДС тези основни туристически услуги се явяват нощувките, храненето и транспортните услуги. За да бъде приложима обаче посочената ставка, трябва лицето, извършващо настаняване в туристическите обекти да разполага с посочените в чл. 40, ал. 1 или 2 от ППЗДДС документи.

Според Указание № УК-2 от 10.07.2012 г. относно прилагането на ЗДДС в случаите на доставки, свързани с туристически услуги след 01. 01. 2012 г. обаче не се допуска прилагане на ставка от 9 на сто, когато в доставката, която се оказва не присъства нощувка или пък тя е само съпътстваща доставка към други услуги, например хранене или транспорт. Посоченото Указание ни насочва към тезата, че само ако храненето и/или транспортът са тясно свързани и неделими от нощувката, може да говорим за единна услуга, която съответно да подлежи на облагане с 9% данък. За органите по приходите това обстоятелство би било постигнато при условие, че всички елементи се предлагат с обща цена и са достъпни за всички клиенти, която са я заплатили.

От 01.01.2013г. в Закона за данък върху добавената стойност бяха направени промени, касаещи правото на данъчен кредит за леките автомобили, когато те се използват от регистрираното по Закона лице за основна дейност. Тук обаче идва въпросът какво точно се разбира под понятието „основна дейност” в чл. 70, ал. 2 от ЗДДС и как следва да го прилагаме.
Според нововъведението в чл. 70, ал. 2, т. 5 право на данъчен кредит би имало за леки автомобили, мотоциклети и за стоките или услугите, свързани с тяхната поддръжка, когато всички тези автомобили, стоки и услуги се използват и за дейности, които се различават от посочените в чл. 70, ал. 2, т. 1 – 4, в случаите, в които някоя от тези дейности представляват основна дейност за лицето. В подобен случай правото на приспадане на данъчния кредит е налице от началото на месеца, следващ този, за който е изпълнено въпросното изискване за основна дейност. Заради тези предписания в чл. 70, допълнителните разпоредби на Закона дават дефиниция на използваното понятие „основна дейност”.
Както вече казахме ние ще обърнем внимание на това какво точно се включва в тези основни дейности и как следва да се третират според Закона. Основните дейности в случая по – скоро са услугите и доставката на стоки, като продажбата на леки автомобили и мотоциклети, транспортни и охранителни услуги, таксиметрови превози, отдаване под наем, куриерски услуги, предоставянето на такива превозни средства по договори за лизинг.

Във връзка с използвания израз в т. 5 „превозните средства по ал. 1, т. 4 и стоките или услугите по ал. 1, т. 5 се използват и за дейности, различни от посочените в т. 1 - 4” е нужно да отбележим, че става въпрос за икономически, т.е. стопански дейности. Това означава, че ако например сме регистрирани по ЗДДС и придобием лек автомобил, който обаче използваме за лично потребление, то нямаме право на данъчен кредит. Или по – конкретно казано ние няма да използваме автомобила за осъществяване или във връзка с икономическа дейност и чл. 70, ал. 2, т. 5 от Закона не ни позволява правото на приспадане на ДДС. От това обаче не следва заключението, че ако например основната ни дейност е продажба на мотоциклети, то ще можем да приспадане данъчен кредит за придобиване на автомобили, които ще използваме в стопанската си дейност.

Всички, които искат да започнат собствен бизнес са изправени пред въпроса за регистрацията по Закона за данъка върху добавената стойноност. Без да се засягат някакви апсекти от счетоводна гледна точка, ще Ви представим малко повече информация по този въпрос.

Основните нормативни актове, на които ще се спрем при разясняването на предимствата и недостатъците са Закона за данъка върху добавената стойноност и Правилника за прилагане на закона за данъка върху добавената стойност. В закона има и отделна глава ( „Глава девета” ), която засяга регистрацията по ДДС.  В нея са предвидени две възможности – задължителна регистрация и регистрация по избор. На задължителна регистрация подлежат лицата, които са реализирали облагаем оборот от 50 000лв. през последните дванадесет месеца. Но дори, когато не са налице условията, предвидени за т.нар. задължителна регистрация, лицето има право на регстрация по избор.

Регистрацията се извъшва към Национална агенция по приходите. При регистрацията всяко лице получава идентификационен номер. Той съдържа знака „BG”, следван от Едннияидентификационен код (ЕИК) или БУЛСТАТ номера на фирмата.