Най – честите спорове са именно в тази връзка - че не е уточнено кога е трябвало длъжникът да плати задължението си.
В тази връзка са поясненията на чл. 69, ал .1 от ЗЗД, според които всички задължения, за които не са предвидени срокове за плащане, се дължат веднага. Това обаче не означава, че кредиторът може да иска лихви от същия ден, в който договора е сключен и в него не е определен срок за плащане на задълженията. В този случай, когато в договора не е отбелязан срок на плащане са възможни няколко варианта.
Първо, длъжникът може веднага да изпълни задължението си, при което кредиторът няма право да възразява, че задължението е изпълнено прекалено бързо.
Второ, кредиторът може да поиска изпълнение на задължението веднага. Чрез поканата на кредиторът задължението се превръща от безсрочно в срочно, като кредиторът дава срок за изпълнението от страна на длъжника. Едва когато този срок изтече и длъжникът не е изпълнил задължението си ще започнат да се начисляват лихви.
Относно срока за плащане е важно да уточним, че задължението трябва да се изпълни най – късно на последния ден от срока.
Да обърнем внимание и на определяне размера на обезщетението при неизпълнение на паричното задължение. Ако в договора е определена дата, до която трябва да се изплати, тогава изчислението би станало по – лесно. Така например, ако длъжникът е трябвало да плати на 01.01.2013г., но реално е платил на 01.04.2013г., то за периода от 02.01.2013г. до 01.04.2013г. ще се начисли мораторна лихва. Но ако длъжникът не е платил задължението си дори със забава, то тогава кредиторът може да претендира с подаване на заявление в съда В този случай се претендира за размера на мораторната лихва от деня на забавата до деня, в който е подадено заявлението в съда.
В Гражданско процесуалния кодекс са уредени два варианта на осъществяване на парично вземане. Първият е издаване на заповед за изпълнение и след като заповедта влезе в сила – издаване на изпълнителен лист или заповедно производство по чл. 410 от ГПК. Вторият е издаване на заповед за незабавно изпълнение и съответно изпълнителен лист или заповедно производство по чл. 417 и чл. 418 от ГПК. И в двата случая производството започва с попълване на заявление по образец. Преди това трябва много добре да са изчислени лихвите и точно да се посочат периодите, за които се дължат. Ако например имаме няколко фактури, то изчислението на мораторната лихва ще стане от датата, следваща датата на издаване на фактурата до деня на подаване на заявлението в съда. Важното е, че лихвите за отделните фактури се посочват на отделни редове.
При производството по чл. 410 можем да предявяваме плащания по фактури, договори за заем или други парични задължения, като в това число се включват и неизплатени възнаграждения по трудов договор, но условието е размерът на задълженията, каквито и да са те, да бъде до 25 000 лева. Като освен за основното вземане, претендираме и за лихвите, които се дължат. Едно подобно дело е подсъдно на районен съд и затова и задълженията трябва да бъдат до 25 000 лева, тъй като над 25 000 лева са подсъдни на окръжен съд. Не трябва да се прилагат никакви допълнителни документи, като например фактури. Важно е да са описани подробно номерата на фактурите, стойността им или ако няма фактури, да се опише договора за заем или трудовият договор.
Ако размерът на задълженията по фактури например надхвърля 25 000 лева, но кредиторът искате да ги подаде по реда на чл. 410 от ГПК, то може да групира няколко фактури и да ги подадете в няколко заявления. Условието е стойността на главницата да не надвишава 25 000 лева, а не стойността на главницата плюс мораторните лихви. Следващата стъпка е да си изчисли държавната такса, която трябва да се внесе по сметката на съответния районен съд. Тя е в размер на 2% върху самата от главницата и изчислените лихви.
След като заявлението се подаде съдът го разглежда и издава заповед за изпълнение, която се връчва на длъжника. Ако той не възрази срещу нея, то заповедта влиза в сила и се издава изпълнителен лист. С изпълнителния лист започва принудителното изпълнение.
При заповедното производство по чл. 417 от ГПК, може да се поиска издаване на заповед, когато вземането независимо от това каква е стойността му, се основава на някой от документите, които са посочени в чл. 417. Те са изредени в 9 точки, но в практиката най – често срещаните са т. 3 от чл. 417 - договорите с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи и т. 9 от чл. 417 - запис на заповед.
Важното и съществено за заявлението по чл. 417 от ГПК, което го отличава от заявлението по чл .410 е, че се прилага съответния документ в оригинал и копие. Лихвите се описват обаче по същия начин, както и в заявлението по чл. 410, както и държавната такса, се изчислява по същия начин – 2% върху сбора на главницата и лихвите.
При заявлението по чл. 417 длъжникът разбира за издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, едва когато сметките му са запорирани от съдебен изпълнител или когато получи поканата за доброволно изпълнение.
Друг момент, който предизвиква определени въпроси по отношение на забавено изпълнение на парично задължение е, когато има уговорена неустойка между страните. Тогава не може заедно с неустойката, кредиторът да иска да му се изплатят и лихви. По друг начин обаче стои въпросът, ако уговорената неустойка е за лошо изпълнение. Тогава освен искането за плащане на основното парично задължение и лихвите, кредиторът има право да иска и плащане на неустойката заедно с лихвите за забавяне на плащането й.
