Блог
Неделя, 04 Януари 2015 18:23

Превозване на персонала на предприятие от местоживеене до месторабота и обратно и отчитане на разходите за това

Автор: 
Оценете
(7 гласа)

Според чл. 210, ал. 1 не се облагат с данък социалните разходи за транспорт на работниците и служителите и на лицата, наети по договор за управление и контрол, от местоживеенето до местоработата и обратно. Но тази разпоредба е възможно да породи доста въпроси. В настоящата тема ще обърнем повече внимание на разходите за извозване на персонала и тяхното данъчно третиране.

Да предположим, че дадена фирма извозва персонала си от местоживеене до местоработата и обратно. За целта тя има нает транспорт, като фирмата, от която го е наела й издава фактура с начислен ДДС. Първият въпрос, който възниква е дали фирмата, която извозва работниците си може да ползва данъчен кредит за предоставената транспортна услуга.

Според чл. 2, т. 1 от Закона за данъка върху добавената стойност облагаеми са доставките, които имат възмезден характер. Това означава, че ако доставката е безвъзмездна, както в случая е превоза на персонала, то тя би трябвало да се явява необлагаема с ДДС. Въпреки това не всички безвъзмездни доставки попадат извън разпоредбите на ЗДДС. Чл. 9, ал. 3, т. 1 и 2 цитира услугите, които въпреки безвъзмездния си характер, попадат в обхвата на Закона. Това са  предоставянето на услуга за личните нужди на данъчно задълженото физическо лице, на собственика, на работниците и служителите или на трети лица, при извършването на която се използва стока, при производството, вноса или придобиването на която е приспаднат изцяло или частично данъчен кредит и безвъзмездното предоставяне на услуга за лични нужди на данъчно задълженото физическо лице, на собственика, на работниците и служителите или на трети лица.Но от тези две точки също има изключения, които са посочени в ал. 4 от същия член на Закона. Според нея това едно от тези изключения е именно безвъзмездното предоставяне на транспортно обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно от работодател на неговите работници и служители, включително на тези по договори за управление, когато е за целите на икономическата дейност на лицето.

Чл. 70, ал. 3, т. 2 от ЗДДС ясно конкретизира, че за транспортното обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно от работодателя на работниците и служителите му, включително на тези по договори за управление, възниква право на данъчен кредит.

Или казано по – конкретно има няколко варианта. Ако работодателят превозва служители безвъзмездно от местоживеенето им до местоработата и обратно и това е за целите на икономическата  му дейност, то няма да възниква данъчно право. Но работодателят ще има правото на данъчен кредит по отношение на стоките и услугите, които използва за осъществяване на превоза на служителите.

Ако работодателят извършва превоз на служителите безвъзмездно, но този превоз не е за целите на икономическата му дейност, то тогава отново няма да има възмездна доставка и отново няма да има правото на начислява ДДС за превоза. Но в конкретния случай, работодателят няма да има правото и на данъчен кредит относно услугата по извършването на превоза.

Ще обърнем внимание и на друг възможен вариант. Ако работодателят извършва превоз на служителите безвъзмездно, превозът не е за целите на икономическата му дейност и е ползвал изцяло или частично правото на данъчен кредит, то това право трябва да се признае. Заедно с това, превозът ще се третира като възмездна доставка, като работодателят ще има задължението да начисли данък от 20% върху данъчна основа, която е равна на сумата на преките разходи за транспортната услуга, съставяйки протокол по чл. 117 от ЗДДС.

Във връзка с посочения пример, трябва да отбележим, че ако превозът не е за целите на икономическата дейност, работодателят няма правото да избира дали да ползва правото на данъчен кредит за услугите по осъществяването на транспорта. Затова и ако фирмата, извършваща превоза издаде фактура на работодателя, превозващ служителите, то последния няма да може да ползва правото на данъчен кредит, освен ако превозът е за целите на икономическата му дейност.

Описвайки случая на превозване на пътниците от населеното място до местоработата, трябва да обърнем внимание и на това при какви условия се приема, че безвъзмездният превоз е свързан с икономическата дейност на работодателя.

Тук ще вземем предвид Решение на Съда на Европейската общност, сега вече Съда на Европейския съюз, от 16 октомври 1997г. В него се цитира, че не може да се смята, че има възмездна доставка на услуги, когато работодател извършва безплатен транспорт за своя персонал от местоживеенето им до местоработата, когато става въпрос за голямо разстояние между двете места и когато няма връзка между осъществяването на превоза и работата, която работниците извършват.

От друга страна обаче, Съдът постановява, че чл. 6, ал. 2, букви „а” и „б” от Шеста Директива 77/388/ЕИО, на които в българското законодателство съответства чл. 9, ал. 3, т. 1 и 2 от ЗДДС, трябва да се разбира в смисъл, че подобен безплатен транспорт на персонала от местоживеенето до местоработата е по принцип за лични нужди на работниците и заради това да се смята, че е за цели, които не са свързани с икономическата дейност на работодателя. Тази разпоредба обаче не би следвало да се взима предвид по описания начин, ако например за работниците представлява трудност да стигат до работното място поради липса на транспорт. Тогава работодателят трябва да осигури превоз за персонала и този превоз не следва да се разглежда като такъв различен от икономическата дейност.  

На последно място да засегнем и друга гледна точка на ситуацията. Тази, при която предприятието извършва превоза на служителите си в рамките на населеното място, не се намира на отдалечено и труднодостъпно място, до което да няма превоз и не е установено работниците да извършват дейността си на различни обекти, до които да е наложително да бъдат извозвани. Тогава ще става въпрос за разходи, които ще имат характер на задоволяване социално-битови потребности, а не нужни за дейността разходи. Заради това по издадената фактура от фирмата, извършваща превоза няма да е налице правото за работодателя да ползва данъчен кредит.

По принцип чл. 210, ал. 1 от ЗКПО не поставя никакви ограничения за това  на какво разстояние трябва да е извършвания превоз, за да може социалните разходи да не се облагат с данък върху разходите. Не съществуват в разпоредбите нито пространствени ограничения, нито  такива по отношение на организацията на превоза.  Налице са само две ограничения, упоменати в чл. 210, ал. 2 и те се отнасят до транспорта, осъществен по допълнителни автобусни линии или с лек автомобил. Ако има някой от посочените два варианта на транспорт, то разходите трябва да се обложат по общия ред с 10% данък. В тази връзка следва да се прави разлика между т.нар. специализиран транспорт и допълнителните автобусни линии. Специализираният превоз се осъществява в полза на служителите на определено предприятие и затова той се третира преференциално и не се облага с данък.

Необходимо е и да се обърне внимание на това дължат ли се социални осигуровки върху сумата на безвъзмездно предоставената услуга по превоза на персонала или не. По принцип разходите в натура за транспорта на работниците не подлежат на облагане с данък при работниците според чл. 24, ал. 2, т. 9 от ЗДДФЛ. Но това от своя страна не води до заключението, че са освободени и от осигурителни вноски. Тук законово ще се опрем на Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски. Според нея осигурителни вноски се изчисляват и внасят върху сумите, които са изплатени или пък начислени и неизплатени за сметка на средствата за социални разходи пряко, постоянно или в натура, като под пряко се има предвид да могат да се персонализират. Това означава, че ако например са раздадени билети или карти за транспорт на работниците и те могат да се индивидуализират, то осигуряване би следвало да има. Но ако разходите имат изцяло групов характер, няма да има осигурителни вноски.

Възможно е и да се получи вариант, при който не всички служители на фирмата ще имат реалната нужда от това да ползват транспорт до местоработата, т.е. може например част от служителите да живеят в рамките на населеното място, а друга част  - да не живеят. При това положение има няколко възможности. Първо служителите, които живеят в населеното място писмено да заявят, че се отказват от услугата за превоз от местожителството до местоработата. И вторият е да се приложи някаква алтернатива на транспортното обслужване, като например някаква парична компенсация, за която обаче ще трябва да се прилагат разпоредбите на ЗДДФЛ и да се облагат по общия ред, както и ако въпросните разходи се индивидуализирани, то ще е налице и осигуряване за тях.

Прочетена 9416 пъти Последно променена в Сряда, 15 Юли 2015 12:51

Последни новини

Най-ново от блога

  • Регистрация на фирма - първи стъпки
    Един от основните въпроси, касаещ хората, решили да регистрират своя фирма е свързан със стъпките, които трябва да предприемат на…
    Продължава...
  • ДДС
    Всички, които искат да започнат собствен бизнес са изправени пред въпроса за регистрацията по Закона за данъка върху добавената стойноност.…
    Продължава...

Следете ни във Facebook