При деликатната отговорност, увреждащият отговаря за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деянието и ако извършеното е резултат от небрежното поведение на лицето. Вината може да бъде в две форми – умисъл и небрежност. Небрежността е по – леката форма и ако при договорната отговорност има неизпълнение поради небрежност, то се отговаря в по – малък обем.

Вината на увредения също се взима предвид при определяне размера на отговорността. Така например при договорната отговорност вината на кредитора може да доведе до намаляване на обезщетението и дори може да доведе до отпадане на отговорността на длъжника. При деликт обаче вината може да доведе до намаляване на размера на обезщетението, но не може отговорността да отпадне напълно.

Вредите също са в две форми – материални вреди и нематериални. Материалните, които се понасят от увредения, са съвкупност от претърпените загуби и пропуснатите ползи. Претърпяната загуба се изразява в намаляване на имущественото състояние на увредения, а пропуснатата полза – в пропуска на увредения да увеличи имущественото си състояние в следствие на деликта или на неизпълнение на договора.

В тази връзка ще трябва да отговорим и на засегнатия въпрос кои вреди биват предвидими. Това определено се преценява за всяка конкретна ситуация, но като практика се е наложила схващането, че предвидими са онези вреди, които здравият разум и интелект на един човек може да прецени като последица от неизпълнението на задължението си.

При небрежността длъжникът отговаря само за онези вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени. Тя е по – леката форма на вина. При умишленото неизпълнение обаче длъжникът отговаря за всички вреди, които е причинил и отговорността му е по – широка.  

Максималната отговорност е до преките вреди включително, като пряка се определя тази вреда, която представлява закономерно следствие от определено човешко действие или бездействие.

Обезщетението за вреди може да бъде във форма на натурално обезщетение и обезщетение за забава или обезщетение за неизпълнение. При натуралното обезщетение целта е да се получи уговореното в договора.

Обезщетението за вреди пък обхваща загубата, която е претърпяна и ползата, която е пропусната, доколкото те се явяват пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да се предвидят.

Когато се предявява иск за обезщетение трябва да бъдат доказани всички елементи, при наличието на които е възникнало задължението за обезщетение. Трябва да има вреда и тя да е пряк и непосредствен резултат от виновното неизпълнение на длъжника.

Определянето обезщетението за вреда става по съдебен ред. Важно е също така да бъде посочен общият размер на обезщетението, за което се претендира и точният размер на загубата, която е претърпяна. Необходимо е и страната, която претендира за обезщетението да докаже, че претърпяното неизпълнение е в следствие на действие или бездействие на ответника и е по негова вина.

Обезщетението за вреди, които са причинени от неизпълнение на парично обезщетение е законната лихва от датата на забавата до окончателното плащане на задължението.

Неустойката може да има едновременно няколко характера – обезпечителен, обезщетителени санкционен.

Според чл. 92 от Закона за задълженията и договорите, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Неустойката се уговоря още в договора с цел да обезщети изправната страна за вредите, които са претърпени от неизпълнението. Ако е уговорена, то страните ще съобразяват действията си с нея и кредиторът ще получи обезщетението си без да трябва  да се доказва размера на вредите

Възможно е обаче неустойката да е уговорена в договора и въпреки това да е необходимо да се доказват вредите. Ако например лихвата, която е уговорена е малка и не може да покрие размера на причинените вреди, тогава кредиторът трябва да докаже вредите, които са над размера на уговорената неустойка. Възможен е и обратен вариант, при който неустойката да бъде намалена. В чл. 92 от Закона за задълженията и договорите са предвидени три такива хипотези, а те са неустойката да е в много по – голям размер от вредите, които са причинени, задължението да е изпълнено неправилно и задължението да е изпълнено отчасти.

В тази връзка ще посочим, че Търговския закон ни дава определени граници по отношение на неустойките. Това се отнася до забраната по реда на чл. 309 от ТЗ, според която не може да се намалява неустойката по търговска сделка, сключена между търговци поради прекомерност.

Неустойката е с акцесорен характер или тя обезпечава изпълнението на едно главно задължение, което е предвидено по договора. Неустойката е нищожна, тогава когато и договора е нищожен, но това не означава, че ако клаузата за неустойка е нищожна, то и целият договор ще бъде нищожен.

Неустойката всъщност много прилича на задатъка по чл. 93 от ЗЗД. Задатъкът обезпечава изпълнението на договора и служи като доказателство, че той е сключен. Затова и се регламентира, че ако страната, която е дала задатъка, не изпълни своето задължение, другата страна е в правото си да се откаже от договора е да задържи задатъка. Ако другата страна, т.е. тази, която е получила задатъка не изпълни задължението си, то тогава другата може да поиска задатък в двоен размер на този, който е дала. Заради това може да се каже, че задатъкът един вид покрива вредите от виновното неизпълнение и затова много прилича на неустойката, основание за което е и чл. 93, ал. 3 от ЗЗД, където се регламентира, че ако изправната страна иска изпълнение на договора, то тогава обезщетението се определя по общите правила. Или накратко – при този вариант задатъкът се превръща в неустойка. 

Има и разлика обаче в двете определения. Задатъкът както вече казахме е парична сума, която служи като доказателство, че е сключен договора и служи за обезпечение. Възможно е обаче сумата, която е дадена при сключването на договора да има характер на аванс.   

Неустойката пък от своя страна служи също за обезпечение, но тя не се дава при сключване на договора, а се уговоря в клауза от договора и се дължи само при виновно неизпълнение. Затова може да се каже, че неустойката представлява обезщетение при виновно неизпълнение, докато чрез задатъкът се потвърждава сключването на договора и само, ако има неизпълнение и изправната страна се откаже от договора, той може да послужи за обезщетение за вредите.