Но ако продажбата е от българска фирма, която има регистрация по ДДС според действащия Закон за данък върху добавената стойност, и продава стоки на физически лица от Европейския съюз, то тогава вече възниква задължението за българското дружество да начислява ДДС в издаваните фактури.

Дистанционните продажби във всички случаи подлежат на облагане от доставчика и той съответно е длъжен да начисли ДДС според действащия закон в държавата – членка, в която е мястото на изпълнение на доставката. Според чл. 20, ал. 1 на Закона за данък върху добавената стойност мястото на изпълнение на доставка на стоки при условията на дистанционна продажба е на територията на държавата членка, където транспортът приключва, когато са налице едновременно следните условия:
• доставчикът е регистрирано по този закон лице на основание, различно от това за регистрация за вътреобщностно придобиване;
• извършените от лицето по т. 1 доставки при условията на дистанционна продажба за държава членка надвишават за текущата календарна година или са надвишили за предходната календарна година сумата, определена в законодателството на тази държава членка.
Това означава, че ако страната, която извършва продажбата не е надвишила съответния праг в страната – членка, в която продава, то мястото на изпълнение на дистанционната продажба е България. Но ако извършените продажби за една дадена държава – членка надвишат определения от нейното законодателство праг за текущата година, или са го надвишили за предходната календарна година, то тогава вече мястото на изпълнение се измества на територията на страната – членка, в която пристигат стоките. Споменатият праг се определя от всяка страна – членка на Европейския съюз, като според Директива 2006/112/ЕО на Съвета относно общата система на данъка върху добавената стойност, той трябва да варира между 35 000 евро и 100 000 евро, като съответно минимален и максимален праг. В нашия Закон този праг се определя в чл. 20, ал. 2, според който стойността е 70 000 лева за текущата календарна година или за предходната календарна година (или 35 791 евро). Този праг обаче както в България, така и в другите държави – членки не включва ДДС, дължим в държавата членка, където е регистриран за целите на ДДС доставчикът.
От изложеното до момента следва изводът, че докато не достигне съответния праг за дадена страна, българското дружество начислява ДДС във фактурите, които издава на данъчно незадължени лица (физически лица от ЕС), в размер 20 на сто, т.е. според нашето законодателство. Когато достигне прага, българското дружество трябва да се регистрира за целите на ДДС в другата държава – членка, където извършва доставката на стоките. Тази регистрация става по реда, сроковете и при условията, които е уредил Законът на съответната страна. След регистрацията, българската фирма, следва да започне да начислява ДДС с действащата ставка в страната, където доставя стоките. При този случай данъкът ще подлежи на разчитане не според българския бюджет, а според чуждия такъв. Заедно с това вече възниква и задължението за издаване на данъчни документи според чуждия Закон. Фактурите, които се издават обаче подлежат и на отразяване в дневника за продажбите и също в справката – декларация за ДДС. След регистрацията по Закона за ДДС в страната-членка, в която е мястото на изпълнение на продажбата, данъчната основа, която е в издадената фактура (съответно фактурата е с начисления чужд косвен данък), следва да се посочи в колона 23 от дневника за продажбите и в клетка 18 в справката – декларация. Подобен случай не следва да се отразява във Vies-декларациите.
За избягване на грешки, свързани с това да бъде пропуснат достигнатият праг и съответно регистрацията за целите на ДДС в страна-членка, Правилника за прилагане на ЗДДС дава указания, които българските дружества са длъжни да спазват. Те се свеждат до определяне текущо общата сума на доставките на стоки при условията на дистанционни продажби за всяка конкретна държава членка поотделно и заедно с това определяне сумата на данъчните основи на извършените доставки за всяка конкретна държава членка поотделно за всяка от двете календарни години преди текущата. Тези предписания на Правилника за прилагане на ЗДДС са с цел улеснение на българските дружества във връзка с това да не пропуснат свое задължение за регистрация в друга страна по ДДС.
По друг начин обаче би стоял въпросът, ако българско дружество, регистрирано по ДДС в България извършва продажба на стоки в страни – членки, но стоките се купуват от доставчици от една дадена държава – членка, складират се там и от там тръгват към съответните клиенти. Ако например стоките, които след това се продават от българското дружество са купени от юридическо лице с регистрация в държавата, в която ще се и складират стоките до продажбата им, то тогава следва чуждата фирма – доставчик да издаде фактура на българската фирма с начислен данък, който действа в съответната държава, а не фактура без начислен ДДС. Това е така, тъй като операцията всъщност не се явява за чуждата фирма вътреобщностна доставка. Посочения случай налага и идентификацията на българската фирма според Закона за ДДС, действащ в съответната държава-членка на доставчика.
Ако доставчикът на стоките обаче е трета държава-членка, то тогава операцията ще се яви вътреобщностно придобиване според законодателството на страната, в която стоките ще се складират. В такъв случай операцията трябва да се извършва от българското дружество, но с ДДС – номера, който е придобила в държавата – членка, където се доставят стоките.