Бракуването на стоки не се явява данъчно събитие за целите на ДДС. При определени обстоятелства за регистрираните лица съществува задължение за начисляване на данък при бракуване на стоки. Регистрирано лице, което изцяло или частично е приспаднало данъчен кредит за произведени, закупени, придобити или внесени от него стоки (вкл. и ДМА), при бракуване на стоките начислява и дължи данък в размер на приспаднатия данъчен кредит.
Въпросната корекция се осъществява посредством начисляване на ДДС. Важно е да се подчертае, че същата се извършва само ако е налице приспаднат данъчен кредит за бракувания актив. В противен случай бракуването на съответната стока не влече след себе си никакви последствия от гледна точка на ЗДДС.

Наличието в ЗДДС на изискването за подобни корекции на приспаднатия данъчен кредит за бракуваните стоки може да бъде обяснено с обстоятелството, че регистрираното лице е лишено от възможността да извършва облагаеми доставки с бракуваните стоки и няма да начислява ДДС за тях. Поради което законът приема, че то няма и право на приспадане на данъчен кредит за стоките. Понеже правото е вече упражнено, налага се извършването на въпросната корекция.

Корекцията на ползван данъчен кредит за бракувани стоки се извършва посредством начисляване на ДДС в размер на приспаднатия данъчен кредит, в данъчния период, през който е извършено бракуването.

Обстоятелствата по прехвърлянето на вземанията и задълженията са уреждат в Глава четвърта от Закона за задълженията и договорите. В нея са описани три варианта – прехвърляне на вземане, встъпване в дълг и заместване в дълг.В първия случай – прехвърляне на вземане – се заменя кредиторът. При встъпване в дълг един, а в някои случаи, и повече длъжници встъпват заедно с настоящия длъжник. А при третия случай – заместване в дълг – бива заменен длъжникът по договора.

1. Прехвърляне на вземане

Договорът за прехвърлянето на вземане е известен още като цесия. При този договор едно вземане се прехвърля от един носител на друг такъв.

Цедент се нарича лицето, което прехвърля вземането или „старият кредитор”. Цесионер пък се нарича лицето, което поема вземането или още „новият кредитор”. При цесията, третото лице, което в случая се явява длъжникът, не участва пряко. Неговата роля се изразява в това, че след прехвърлянето, той трябва да бъде уведомен от цедента.

Цесията се явява като вид разпоредителна сделка, съответно старият кредитор трябва да разполага с разпоредителни права.

В Закона за задълженията и договорите не са изброени конкретни изисквания за формата на договора за цесия. Това предполага, че цесията може да бъде и в устна форма. Единственото условие е предписано в чл. 171 от Закона. В него се упоменава, че ако въпросното вземане е обезпечено с ипотека, то тогава вече е задължително договорът да бъде в писмен вид с нотариална заверка на подписите и вписано в Имотния регистър.

При необходимост от парични средства ООД или ЕООД може да бъде финансиран и чрез средства на съдружниците/собствениците на дружеството.

Като изключим случаите на увеличаване на основия капитал на дружеството чрез записване на нови дялови вноски, към което се пристъпва относително рядко, формите, чрез която съдружниците/собствениците на ООД/ЕООД могат да подмогнат финансово дружеството си при недостигащ паричен ресурс са:

• - заем;

• - предоставяне на парични средства на дружеството без изискване за връщане и без кореспондиращо увеличение на дяловото участие на съдружника в капитала, т.е. дарение на парични средства (финасиранае);

• - допълнителна парична вноска по чл. 134 от ТЗ.

Всеки от посочените три случая води до различни ефекти (счетоводни и данъчни):

• - в първия случай задължително се изисква за данъчни цели съдружникът/собственикът (юридическо или физическо лице), предоставил заема,  да отчете приход (доход) в размера на пазарната лихва;

• - във втория случай приходната администрация отстоява позицията, че в дружеството получило паричната помощ следва за бъде отчетен счетоводен приход от безвъзмездно финасиране (дарение)– обект на облагане по общия ред;

• - в третия случай не е налице счетоводен приход в размера на вноската, тъй като паричната вноска по аналог на заема, подлежи на връщане, като обстоятелството дали в този случай по аналог на заема задължително за данъчни цели на съдружниците, финансирали дружеството чрез вноска по чл. 134 от ТЗ следва да се формира и респ. облага (приход) доход равен на пазарна лихва или не продължава да буди спорове и все още няма еднозначен отговор.

Редът за условията на командироване, както и за размера на командировъчните пари се определя според Наредбата за командировките в страната. Повече внимание обаче ще отделим сега на лицата, които според същата Наредба не се считат за командировани. Чл. 6, ал.1, т.1 цитира, че за командировани не се считат лицата, които извършват постоянната си работа през време на пътуването – това може да са например шофьори, летци, моряци и т.н. Или казано по – ясно на подобно лице не се изплащат дневни пари по командировъчна заповед, тъй като естеството на работата е свързано с постоянното пътуване на въпросното лице.

За да бъде приложимо основанието на чл. 6, ал.1, т.1 трябва лицето да отговаря на две условия. Първото е свързано с това, лицето да бъде в трудово правоотношение с дружеството, което го командирова. Това означава, че трябва да има сключен определен вид договор. Това е единственият начин да бъде доказано, че лицето е част от дружеството. Второто условие, е свързано с длъжността, на която е назначено лицето. Тя трябва да бъде вписана в сключения вече, според първото условие, договор и командировъчни, наредба за командировките в страната, собственик на ЕООД, самоосигуряващ семенно като „шофьор”, „летец” и т.н. . Това дава основание да се приеме, че постоянната работа се извършва по време на пътуване.

Един собственик, например, на ЕООД не попада в графата на коментираните по – горе лица, които са без право на дневни пари по командировъчна заповед. Това е така, тъй като собственикът не отговоря на второто условие, а именно длъжността му да бъде изрично вписана в неговия договор като „шофьор”.

Във връзка с посочения пример със собственика на едно ЕООД, ще си позволим да вмъкнем и едно друго уточнение за признаване или пък не на дневни пари за командировка. Ако едно лице е собственик в ЕООД на основание единствено вписване като управител в учредителния акт, то тогава би следвало то да не получи полагащите му се дневни пари, въпреки че не е назначен на длъжност „шофьор”. В случая ще се опрем на чл. 33 от Закона за корпоративното подоходно облагане, според който на едно лице може да му се изплатят дневни пари за командировка, ако то е в трудови правоотношения с данъчно задълженото лице или е наето от него по извънтрудови правоотношения, включително на управители, членове на управителни или контролни органи на данъчно задълженото лице.

Ако лицето не е в трудово или друг вид наемно правоотношение с фирмата, която го командирова, то би трябвало да не изплатим дневните пари. В тази графа попада и собственикът (самоосигуряващ се) , единствено вписан като управител в учредителния акт. Това е така, защото той няма сключен нито трудов договор с фирмата, нито писмен договор за управление и контрол, нито пък граждански договор. Тоест разходите за пътуване и престой на собственикът не могат да бъдат признати.

Електронният подпис е вид техническо средство. Целта е чрез него да се дава възможност на всяко едно лице, независимо дали е физическо или юридическо, да изявява своята воля по електронен път. Тези изявления са приравнени на изявленията, подписани собственоръчно. В България от 2001г. съществува и Закон за електронния документ и електронния подпис. Този закон урежда възможността на българските граждани да правят изявления електронно и те да имат същата валидност, каквато имат и ако са направени в традиционната писмена форма. Електронният подпис представлява съвкупност от математически символи. Те се прибавят към електронния документ и по този начин гарантират универсалността на документа, като го свързват с неговия автор. Като техническо средство, електронният подпис гарантира невъзможността от промяна в по – късен етап на въпросния документ, без тази промяна да е видяна или пък за нея да бъде информирана третата страна, която следва да получи електронно подписания документ.

Съгласно чл. 110, ал. 2 от Данъчно -осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) ревизията е съвкупност от действия, извършени от органите по приходите, насочени към установяване на задължения за данъци и задължения за осигурителни вноски. Заповедта за възлагане на ревизията (ЗВР) определя срока, в който органите по приходите определени като ревизиращ екип имат правото да извършват действията по установяване на фактите и обстоятелствата от значение за определяна на задължението за данъци и осигуровки. Следователно от законова страна органите на НАП не могат да събират доказателства извън срока на ревизията, или ако такива доказателства са събрани, то те не следва да се вземат предвид при установяване на задълженията.

Сроковете за погасителната давност - общата по чл. 110 от ЗЗД и съкратената по чл. 111 от ЗЗД не могат да бъдат намалявани, нито продължавани по решение на страните. Изрично в чл. 113 о т ЗЗД е записано, че е недействително съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла. Погасителната давност е възможността на задълженото лице да се противопостави на иска на кредитора и на принудителното изпълнение чрез възражение за изтекла погасителна давност. Правото да се позове на погасителната давност може да се упражни само в съдебно производство. Извънсъдебно изявление за изтекла погасителна давност може да се направи, но то няма правен ефект, а по-скоро може да възпре кредитора да предяви иска си и да се натовари с разноски, след като е изправен пред опасността да бъде отхвърлен иска му. Правно значение за прекъсване на погасителната давност имат действията на кредитора, предприети по съдебен ред. Действия като писма и покани (било то и нотариални) до длъжника не прекъсват погасителната давност. Ако обаче от длъжника се върне отговор, подписан от оторизирано лице - управителят на дружеството, изпълнителният директор, че признават напълно размера на дълга - лихви и главници това изявление води до прекъсване на давността, тъй като представлява признание на вземането (чл. 116, б. ”а” от ЗЗД).

Един от начините за погасяване на публичните задължения е погасителната давност. Когато е възникнало публично вземане и публичният изпълнител бездейства по отношения на това вземане за определен срок по закон, то тогава е налице погасителната давност.

В чл. 168 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс е разяснено в кои  случаи публичното вземане се погасява. Това може да стане, когато е платено публичното задължение; чрез прихващане; по давност; при опрощаване; при смърт на физическото лице - след изчерпване на имуществото му, освен ако наследниците или други лица отговарят за публичното задължение; след разпределение на постъпленията от осребряване на активите на юридическо лице обявено в несъстоятелност и при заличаване на юридическото лице след прекратяване с производство по ликвидация, освен ако други лица отговарят за публичното задължение.

В Закона за задълженията и договорите и в данъчно - осигурителния процесуален кодекс най – пълно е представена информация за погасителното давност.

Според Закона за корпоративното подоходно облагане не може да се разпределя авансово като дивидент част от печалбата за текущата година. Но ограничението се отнася само за текущата година. Това не означава, че не може да се извърши подобно разпределяне на печалба от минали години като за това трябва да има изготвени решения на Общото събрание на съдружниците и съответно протоколи за тези решения. Разпределението на печалбата от минали години в рамките на текущата годината трябва да не бъде забранено с някоя клауза от Дружествения договор и евентуалното разпределение да не доведе до декапитализиране на дружеството.

Ако съдружниците решат да разпределят печалбата от минали години, трябва да се съобразят и с изискванията на Закона за ограничаване на плащанията в брой. Ако изплащането на дивидент за сума, която е равна или пък надхвърля ограничението от 15 000 лева според посочения Закон, то следва да се извърши по банков път или чрез вноска по сметката. Това е описано и в Указанието (УК – 3 от 04.04.2011г.) на Министерство на финансите относно прилагането на Закона за ограничаване на плащанията в брой, където е цитирано, че чл. 3, ал. 1, т.1 важи и за изплащането на дивиденти. В Указанието е даден и пример за изплащането на дивидент да съдружник на няколко части, но на обща стойност над 15 000 лева, например 30 000 лева. В този случай за всяко от плащанията трябва да има изготвен протокол – решение на съдружниците. Ако плащанията са на стойност например 10 000 лева (или друга сума, ненадхвърляща 15 000 лева), то тогава не следва изплащането на дивидента да попада в ограниченията на Закона, тъй като всяко отделно плащане е въз основа на съответни отделни решения на Общото събрание, въпреки че общата стойност на дивидента е над 15 000 лева.

В темата, която ще разискваме ще обърнем особено внимание на все по – актуалния въпрос с така наречените дистанционни продажби. Според българското законодателство – Закон за данък върху добавената стойност - дистанционната продажба е доставката на стоки, за която са налице едновременно следните условия:
• стоките се изпращат или транспортират от или за сметка на доставчика от територията на държава членка, различна от тази, в която транспортът приключва;
• доставчикът на стоките е регистриран за целите на ДДС в държава членка, различна от тази, в която транспортът приключва;
• получател по доставката е лице, което не е задължено да начисли ДДС при вътреобщностно придобиване на стоката в държавата членка, където транспортът приключва;
• стоките не са нови превозни средства, или не се монтират и/или инсталират от или за сметка на доставчика, или не са предмет на специален ред за облагане на маржа на цената за стоки втора употреба, произведения на изкуството, предмети за колекции и антикварни предмети.
Ако извършваната продажба е на лица, имащи ДДС регистрация в съответна държава – членка, то тогава няма да става въпрос за дистанционна продажба. В инвойса, който ще издадем на отсрещната чуждестранна фирма – членка на ЕС, не би следвало да начисляваме ДДС.